Денят на народните будители и забравените създатели на празника

За Стоян Омарчевски, правителството на Александър Стамболийски и будността като действие

На 1 ноември България почита своите народни будители: книжовници, просветители, духовници, революционери, писатели и обществени дейци, съхранили езика, културата и стремежа към свобода. Имената им са познати. Портретите им отново влизат в училищата, библиотеките и тържествените зали. Значително по-рядко обаче се назовават хората и политическата воля, превърнали почитта към тях в официален държавен празник.

Денят на народните будители не възниква извън политиката. Той е създаден като част от просветната и културната политика на земеделското управление на Александър Стамболийски и по инициатива на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски. Празникът е осмислен не само като възпоменание, а като инструмент за духовно възстановяване на общество, излязло от войните, националните катастрофи и Ньойския договор.

Това политическо родословие на празника не бива да бъде премълчавано. То не намалява общонародния му характер. Напротив, показва рядък момент, в който държавата признава, че училището, книгата, културата и паметта са част от инфраструктурата на националното възстановяване.

Празник след националната катастрофа

През 1922 г. българското общество все още преживява последиците от войните и поражението. Държавата е политически разтърсена, материално изтощена и духовно обезверена. Официалното въвеждане на празника идва три години след подписването на Ньойския договор, когато нуждата от общи нравствени ориентири е особено силна.

В Окръжно № 17743 на Министерството на народното просвещение будителите са определени като „далечни и близки строители на съвременна България“. Погледът към миналото трябва да даде на младежта „бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество“.

Това е съществената дума: творчество.

Празникът не е замислен като ден за пасивно преклонение пред застинал пантеон. Историческите личности трябва да действат като нравствен пример, който подтиква младите хора да продължат започнатото. Миналото не е убежище от настоящето, а източник на енергия за неговото преобразяване.

Институционалният път също е ясен. През юли 1922 г. Министерството на народното просвещение определя деня за празник на българските будители. На 31 октомври Министерският съвет го обявява със свое постановление. На 13 декември XIX обикновено народно събрание приема законовото допълнение, а на 3 февруари 1923 г. цар Борис III подписва закона.

Следователно историческият факт е ясен: Денят на народните будители е създаден по инициатива на министър Стоян Омарчевски и е официализиран от правителството на Александър Стамболийски, XIX народно събрание и държавния глава.

Не изолиран жест, а държавна политика

Инициативата на Стоян Омарчевски не е единственото му просветно действие. Като министър между 1920 и 1923 г. той провежда широк кръг реформи: въвежда задължително основно образование, насочва средства към строителството на училища предимно в малките селища, подкрепя законодателство за народните библиотеки, депозирането на печатни произведения и поощряването на българската литература и изкуство.

Затова Денят на народните будители не е декоративно допълнение към политиката на кабинета. Той е нейното символно обобщение: училището да разшири достъпа до знание; библиотеката да го съхранява; книгата да го разпространява; държавата да почита хората, превърнали просветата и културата в обществено служене.

Тук се разпада и удобният стереотип, че една земеделска, „селска“ партия не би могла да бъде носител на истинска културна и просветна политика. Именно управление, опряно върху огромното селско мнозинство насочва училищното строителство към селата и малките градове и се опитва да изведе знанието извън тесния кръг на столичния и градския елит.

Това не е отрицание на интелигенцията. Това е опит за демократизация на културата.

Будителите не трябва да принадлежат само на учените общества, университетските аудитории и литературните салони. Техният образ трябва да достигне до всяко училище, включително там, където книгата, учителят и библиотеката са били единствените прозорци към света.

Кой има право да бъде носител на духовността

Разделението между „образован интелектуалец“ и „прост селянин“ е едно от най-устойчивите високомерия в българския обществен живот. То пренебрегва факта, че голяма част от възрожденската култура се развива именно в малките градове и селските общности, в училището, читалището, църквата, кооперацията и местното самоуправление.

Самият Стоян Омарчевски не се вмества в карикатурата на необразования земеделски политик. Той завършва философия и право в Софийския университет, работи като учител и впоследствие става министър на народното просвещение.

По данни, представени от БТА чрез изследването на проф. Мария Младенова, първоначалният импулс за празника достига до министъра чрез писмо от селянин, който предлага да се почитат „големите българи“, а названието „народни будители“ е предложено от Боян Пенев.

Този разказ, ако го приемем в неговата документална рамка, е забележителен. Идеята тръгва от обикновен гражданин, получава име от интелектуалец, превръща се в политика чрез министър и достига до цялото общество чрез правителството, парламента и училището.

Това е будителство не като привилегия на една социална група, а като движение между обществото и неговите институции.

Паметта след 1989 година

След 10 ноември 1989 г. възстановяването на демократичния живот започва с голяма обществена енергия. На 7 декември 1989 г. е създаден Съюзът на демократичните сили, в който участват независими граждански организации, възстановената социалдемокрация и БЗНС „Никола Петков“. Учредителната декларация изрично предвижда съставните организации да запазят своята самостоятелност и специфичен облик. В учредителния момент присъстват продължителите на две исторически политически традиции, подложени на преследване след установяването на комунистическата власт: земеделската опозиция и социалдемокрацията. Държавна сигурност е наблюдавала земеделците и социалдемократите като политически противници на режима.

Първоначалният СДС обединява различни движения, организации и възстановени партии. Скоро в него настъпват разцепления и „отлюспвания“, а част от първоначалните политически субекти поемат по различни пътища.

Това е факт, който е проверим и доказан. Оттук нататък трябва да бъдем особено прецизни в разказа си. Твърдението, че определени сили съзнателно са разбили опозицията отвътре, не може да бъде представено като цялостно доказан факт без конкретни документи, имена и проследими действия. То може да бъде основано само на лична памет и обосновано с лични наблюдения на тенденции. Но съществува и друг основателен въпрос за влиянието на бившата Държавна сигурност върху българския Преход и той е насочен не към миналите събития, а към Днес. След 1990 г. службата е преструктурирана, част от архивите ѝ са унищожени и това е факт. Но наследените кадрови и агентурни мрежи продължават да бъдат двигател да обществения организъм; това също е факт, макар и не всеобщопризнат и лицеприятен; предмет на обществения и исторически спор е само доколко това е единственият двигател.

Именно тук личната памет и документалното изследване трябва да се срещнат. Но срещат ли се?

Хората, които са преживели началото на Прехода, помнят присъствието на реални земеделци, социалдемократи и политически затворници, за които демокрацията не е била своевременно приета публична роля, а платена с години преследване позиция. Те помнят и постепенното им изтласкване от центъра на политическия живот.

Тази памет не бива да бъде обявявана за достатъчно доказателство за всеки конкретен механизъм на подмяна. Но не бива и да бъде обезсилвана само защото не се вписва в опростения разказ за демократичния Преход.

От възстановяването на празника до забравата за неговия произход

Денят на народните будители е премахнат от официалния календар след 1945 г. Общественото му честване е възобновено на 1 ноември 1990 г. по инициатива на общонародното сдружение „Мати Болгария“ и неговия председател Петър Константинов. Официалният му статут е възстановен на 28 октомври 1992 г., когато 36-ото Народно събрание приема допълнение към Кодекса на труда, обнародвано в „Държавен вестник“, бр. 88 от 30 октомври 1992 г. Решението е взето по време на правителството на Филип Димитров, но е парламентарен законодателен акт, а не акт на Министерския съвет. /За любознателния читател ще е интересен фактът, че решението е взето в самия ден, когато правителството на Филип Димитров не получава поискания вот на доверие./

Възстановяването на празника връща имената на будителите, но не и цялата памет за политическата среда, в която празникът е създаден.

Тук е мястото на една публицистична хипотеза.

След 1989 г. обществото е разделено по много линии и фронтове, но никога, що се отнася до общия пантеон на възрожденците; никога, що се отнася до ролята на учителя, образованието и книжовността. Затова е лесно и празникът на народните будители и възстановяването му да се приеме като кауза. Значително по-трудно за новоустановяващите се елити се оказва признаването на историческата роля на земеделското управление, чиято политическа традиция вече е подкопана и отслабена, разпокъсана и изтласкана от новите центрове на влияние.

Празникът се завръща, но неговите институционални създатели остават в периферията на обществената памет.

Така възниква удобен разказ: българските интелектуалци са създали празника на духовността. Но той е само частично верен. Интелектуалци действително подкрепят и назовават идеята, но тя става национален празник благодарение на министър земеделец, на земеделско правителство и на парламентарно законодателство.

Дали заличаването на тази връзка е непременно резултат от някакъв заговор или предварително изработен план? Не бих казала. То може да бъде и следствие от по-дълбоко обществено предубеждение, което също би могло да се тълкува като внимателно отгледано и насадено, но може и да е естествено породено: убеждението, че духовността принадлежи на градския интелектуален елит, а не на политическо движение, свързано със селото и селските народностни маси.

Но тъкмо фактите разрушават това предубеждение, а фактите изложихме по-горе.

Тук няма да правим анализ на управлението на Александър Стамболийски. Ще кажем само, че за времето си, то е имало своята положителна стойност, но е имало и многобройните си противници, на които е станало жертва. И ако разглеждаме историческия контекст, ако разглеждаме кървия преврат срещу изборното начало, само бихме могли да възхваляваме жертвите, ако не искаме да се превърнем в апологети на палачите им. В българската история доста отсечени глави има, които неясно се свързват с “робството”, но е хубаво да помним, че и през ХХ век има две отсечени глави и те са стърчали високо – главите на министър-председателя Александър Стамболийски и на министъра в правителството му Райко Даскалов.

Нужно ли е да оповестим в тази статия необходимата критичност към земеделското управление?

Сигурно, ако искаме да запазим тона на “универсалната истина”. Сигурно, защото възстановяването на историческата справедливост не изисква идеализиране на правителството на Александър Стамболийски. Политиката му трябва да се разглежда критично, но и да не се губи конкретния исторически контекст. Но историческата точност изисква да държим двете истини едновременно: да, земеделското управление не е извън критиката, но неговата просветна и културна роля не може да бъде отричана заради политически предубеждения.

Същото важи и за първоначалната концепция на празника. Ако се чете внимателно текстът на указа, с който празникът е роден, можем да видим в него следи към езика за „култ на българския народен гений“, който носи характерната за началото на ХХ век склонност към изграждане на национален пантеон. Можем да го отречем, като очевидно негоден за нашия глобализиран ХХI век. Но можем да видим и това, че подобен пантеон има потенциала да вдъхновява. Той може да превърне живите, противоречиви личности в декоративни икони, чиито думи се честват, без повече да се чуват. Но може и да отвори устите на хора, които твърде дълго са мълчали, но чиито думи имат силата да разчупят статуквото.

Това отличава паметта от пропагандата – усилието да видим „другата гледна точка“. Тази статия иска да бъде статия за паметта. Но „другата гледна точка“ не винаги е възможно да бъде преглътната, нали, днешни читателю? Дали ще се отърсим от пропагандата? И може ли паметта да бъде чиста следа, без пропаганда…

Какво остава у нас, Днес? Какво е за нас празникът днес, отделно от неговите вдъхновители и създатели? Навярно това е важният въпрос, отвъд въпроса за история и памет.

Кой е будителят днес

Най-тиражираният съвременен образ на будителя включва учителя, писателя, учения, библиотекаря, журналиста, духовника и културния деятел. Това разширяване е естествено, ако пазим същността на понятието. /Лично аз, бих отхвърлина образа на духовника днес от този списък. Но това е личното ми мнение – нелицеприятно, бележка под линия/.

Ще продължа с по-сдържан патос, за да върна темата към онези, които днес са призвани да празнуват, да усетят радостта от признанието за тежкия труд да бъдещ будител, да знаеш какво е, да не го забравяш…

Казваме, че будителят днес не е непременно национално известна личност; че не е почетно звание, което може да бъде раздадено на всеки публично говорещ човек.

Но какъв е Будителят, Днес? Оня ли, който разширява знанието, вместо да разпространява удобни заблуди? Оня ли, който събужда самостоятелна мисъл, вместо да изисква послушание? Оня, който съхранява паметта, без да я превръща в митологична украса, който защитава човешкото достойнство, който изгражда среда, в която другите могат да четат, мислят, творят и спорят… Оня, който приема, че будността понякога означава самота, непопулярност и несъгласие с времето.

Ако трябва да отговорим с „Да“ – колко ли всъщност трябва да бъдат днес празнуващите?! И на колко от портретите трябва да погледнем с подозрение…

Много от историческите будители не са били удобни за своите съвременници. Те не са приспивали обществото с уверения в неговото величие. Назовавали са невежеството, страха, примирението и зависимостта. Други – не са удобни днес.

Затова истинското будителство не може да бъде само тържествено. То трябва да бъде и неудобно. То трябва да бъде готовност за онова, което не носи признателност и овации, което носи само трудни въпроси и трудни “трябва”.

Празникът като проверка

На 1 ноември можем отново да поставим цветя пред портретите и да произнесем познатите имена. Но празникът ще остане жив само ако ни накара да зададем няколко по-трудни въпроса:

Кого сме извадили от историческата памет?

Кои политически и обществени традиции сме обявили за недостойни, без да познаваме делото им?

Кои будители почитаме само след като вече не могат да ни противоречат?

Кога духовността се превръща в привилегия на самоназначен елит?

Кога словото пробужда и кога просто възпроизвежда удобния разказ?

Сред тези въпроси трябва да стои и един конкретен:

Защо честваме празника, но толкова рядко назоваваме земеделското правителство, превърнало го в държавна политика?

Историческата справедливост не изисква да подменим един пантеон с друг. Не трябва да превръщаме Стоян Омарчевски в безпогрешна икона, нито управлението на Александър Стамболийски в изгубен златен век. Достатъчно е да върнем фактите на полагащото им се място.

Денят на народните будители е създаден в момент, когато българската държава осъзнава, че след материалното и политическото поражение е необходимо и духовно възстановяване. Той е плод на срещата между обществена идея, интелектуално участие и държавна воля. Но институцията, която превръща тази идея в общонационален празник, е земеделското управление. Да признаем това, не означава да превърнем празника в партиен. Означава да го освободим от историческата непълнота.

И тогава 1 ноември може да бъде не просто ден на признателност към онези, които са съхранявали духовната свобода, а и ден за проверка дали самите ние сме останали достатъчно будни, за да разпознаваме истината дори когато тя не съответства на удобното ни самочувствие.

Да помним будителите означава да помним и хората, превърнали тяхната памет в обществено задължение.


Източници и допълнителна литература

Първичен исторически източник
  1. Окръжно № 17743 от 28 юли 1922 г. на Министерството на народното просвещение. Това е основният документ, подписан от министър Стоян Омарчевски, който обяснява защо погледът на младите трябва да бъде насочен към „далечните и близките строители на съвременна България“ и към техния пример за дейност и творчество.
    Прочетете пълния текст в Уикиизточник
  2. Факсимилно копие на Окръжно № 17743, съхранявано от Централната библиотека на Българската академия на науките. Отворете документа в сайта на Централната библиотека на БАН
За официализирането на празника през 1922–1923 г.
  1. Национален военноисторически музей, „Честит Ден на народните будители!“. Материалът проследява инициативата на Стоян Омарчевски, Окръжното от 28 юли 1922 г., законодателната инициатива на Министерския съвет от 31 октомври, приемането на закона от Народното събрание на 13 декември 1922 г. и обнародването му през 1923 г. Прочетете историческата справка на музея
  2. Българска телеграфна агенция, „Отбелязваме Деня на народните будители“. Посочени са предложението на Стоян Омарчевски, решението на XIX обикновено народно събрание от 13 декември 1922 г. и Указ № 23 от 3 февруари 1923 г. на цар Борис III. Прочетете архивната справка на БТА
  3. National Geographic България, „Ден на народните будители“. Материалът поставя възникването на празника в духовната криза след Първата световна война и проследява пътя от инициативата на интелектуалци до официализирането ѝ от земеделското управление. Прочетете историческия обзор
За Стоян Омарчевски и просветната му политика
  1. Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил“, „1 ноември. За началото на празника“. Публикацията представя мотивите за празника в контекста на националните катастрофи и включва обширни части от Окръжно № 17743. Прочетете материала за началото на празника
  2. Стоян Омарчевски, биографична справка. Източникът обобщава образованието му по философия и право, учителската му работа, министерския мандат и реформите в училищното, библиотечното и културното законодателство – вторичен източник: Прочетете справката за Стоян Омарчевски
За възстановяването на празника
  1. Българска телеграфна агенция, „Денят на народните будители е обявен за официален празник през 1992 година“. Това е най-полезният източник за точната дата: на 28 октомври 1992 г. 36-ото Народно събрание приема допълнение към Кодекса на труда, с което 1 ноември отново става официален празник и неприсъствен ден за учебните заведения. Прочетете архивната публикация на БТА
  2. National Geographic България, „Първи ноември – Ден на народните будители“. Посочени са инициативата на Петър Константинов за възстановяване на празника и законодателното решение на 36-ото Народно събрание от 28 октомври 1992 г. Прочетете справката за възстановяването на празника
Допълнителен справочен източник
  1. Ден на народните будители, обща историческа справка. Материалът събира сведения за първото неофициално честване в Пловдив през 1909 г., инициативата от 1922 г., прекъсването след 1945 г. и възстановяването през 1992 г. Този източник също е подходящ главно за обща ориентация. Прочетете общата справка

Габриела Цанева

сп. „Картини с думи и багри“, бр. 4/2026

в. „Литературно земеделско знаме“, бр. 4/2026

Публикувано в Проза, Публицистика, сп. "Картини с думи и багри" | Етикети: , | Вашият коментар

От черната към бялата пролет

Чета и препрочитам стихотворенията от „След есента ще дойде пролет“. Връщам се към тях бавно, след първия бърз прочит, извършен по онзи редакторски начин, при който страниците се възприемат за секунди, не като отделни букви и думи, а като цели блокове. Това е четене, което не преживява текста, а подрежда и вгражда информацията от него.

Но още тогава някои думи изскачаха от общия текст и се забиваха в погледа и мисълта ми. Дращеха, пареха, караха ме да се връщам и да си задавам един привидно прост въпрос: какво е онова, което превръща няколко делнични думи в поезия? При Цветелина Манова това са метафорите, които внезапно преобръщат делничния изказ и го отвеждат другаде. Те не са добавени върху текста като украса. Не изглеждат извадени случайно от торбата на спомените или болката. Те създават състояния, които преди тях не са съществували. Самите думи ги пораждат.

Именно това усещане ме връща отново и отново към книгата. Исках едновременно да проумея, да се науча, да попия нещо от това умение простото да бъде превръщано в необикновено. Исках да стана по-добър поет. Чужда книга рядко поражда у мен толкова ясно и силно желание. От тези повтарящи се прочити се роди и настоящият текст. Не само като рецензия на стихосбирка, която харесвам, а като опит да разбера как обикновените думи, подредени по необикновен начин, започват да създават изкуство.


За „След есента ще дойде пролет“ на Цветелина Манова, издателство „Библиотека България“, С., 2026

В поетичния свят на Цветелина Манова сезоните не измерват природното време. Те назовават състоянията, през които преминава разраненото, съпротивляващо се и постепенно възстановяващо се съзнание. Пролетта може да бъде черна, лятото да носи апокалиптична светлина, есента да разрушава дома на паметта, а зимата да отнема не само гласа, но и самата възможност за назоваване. Когато накрая пролетта се завърне, тя не е нито зелена, нито розова. Тя е бяла, пречистена от илюзиите, но съхранила белезите.

„След есента ще дойде пролет“ е концептуално изградена поетична книга. Повече от седемдесет стихотворения са организирани в пет цикъла и епилог, които проследяват не календарното редуване на сезоните, а вътрешното движение през травмата, разпада, безгласието и бавното възстановяване на личността.

Още заглавията на циклите разкриват тази посока. Пътят започва от „Черната пролет“ и достига до „Бялата пролет“, но това не е движение от мрака към безусловно щастлив край. Светлината в тази книга не отменя преживяното и не заличава паметта. Тя само прави възможно завръщането към себе си.

Черната пролет: началото на тъмнината

Първият цикъл задава тоналността на цялата стихосбирка. Пролетта, традиционно свързвана с възраждането, тук е черна. Светлината е разкъсана, началото е белязано от болка, а раната предхожда всяко възможно възстановяване.

Стихотворения като „Черната пролет“, „На голо“, „Песоглавците“ и „Цветето и Звярът“ въвеждат читателя в свят, в който обезличаването придобива плътност, тялото се превръща в място на паметта, а идентичността е подложена на продължително изпитание. Звярът, ножът, косите, тъмните сили не са декоративни метафори. Те изграждат езика на съпротивата и уязвимостта.

Това е същностно женска поезия, но не в тесния смисъл на интимното споделяне. Личният беззвучен вик е изведен към архетипна образност, в която митологичното придобива философски измерения. Поетическият Аз носи конкретна болка, но не остава затворен в единичната биография.

Книгата започва от дъното и делничното, за да изгради възходящата линия на откъсването.

Ако ме попиташ /къде избяга времето ни, /ще ти кажа: в очите на дъщеря ми, /в сметки за плащане, /в сметки за разчистване, /в непосилни за носене карми,/…/ Сега стоя на ръба на света / и вече не плача, защото не мога…/ („Ако ме попиташ“)

Това е освобождаване от навика, от страха, от присъдата на „всички онези какво-ще-си-кажат-хората“. В „Песоглавците“ чуждата оценка е болезнена не само заради своята безпощадност, а защото се опитва да се превърне в мярка за личността. Еманципирането на Аз-а започва с отказа Другите да бъдат приети като окончателен съд. Езикът на Манова често изглежда обикновен, разказен, почти делничен. Стихотворенията тръгват от наблю-дението или от концентрирания житейски опит. Понякога обаче е достатъчен един метафоричен щрих, за да премине линейният разказ в полето на обобщението и архетипния символ.

„Няма смисъл /да вървиш по света, /да търсиш смисъла, /да се променяш. /Има смисъл само/ в самоубийството /на охлюва, /който чупи сам /черупката си.“ („Кандид“)

Тъкмо тук възниква един от най-интересните въпроси, които книгата поставя. Как съвременната поезия, с нейната непосредствена чувствителност и днешна проблематика, успява да понесе тежестта на архетипната метафорика?

При Цветелина Манова тя не само я понася, но често я извежда естествено и четимо, без да принизява нито образността, нито внушенията на литературната и митологичната рамка.

„Знаеш ли какво е/ да не чакаш повече, /сто години да мълчиш/ и да проспиш живота си?“ („Събуждане“)

Ако трябва все пак да търсим пролет в „Черната пролет“, бих се спряла на „На голо“. Тук пролетта и цъфтежът са доведени до своя антипод – „Като куче да легнеш, /да оголиш корема си, /да дочакаш ръката, /която ще те прониже,/ разпори, удари /или погали, така /че от тялото ти /да започнат/ да никнат/ цветя.“

Метафората за смъртта тук е красива като изказ и сетивно плътна като послание. Тя дава на вътрешния взор ясно разпознаваемата картина на цъфтежа – плод на раната и разложението, без да ги прави натуралистични; напротив, придобиват почти декоративна видимост и точно затова са разтърсващи в своята неочакваност.

От замръзналото черно на еднаквостта на битийното днес, от хипнотичното безвремие на инертното съществуване, от оголената рана, до осъзнатото събуждане – онова, което безпощадно показва пропиления живот – този цикъл подготвя следващия – изпепеляващата светлина на прозрението.

Лято: светлина, която преекспонира преживяното

Цикълът „Лято“ е кратък, но съществен за композицията. В него се открояват стихотворения като „Черешова задушница“, „Апокалипсис в жълто“, „Добрата новина е…“.  Лятото при Манова не е сезон на лекотата. То е задушно, жълто и тревожно. Светлината не лекува, а преекспонира преживяното. Вместо да скрие раната, тя я прави по-видима.

Това е своеобразен антилетен цикъл. В него вътрешните сезони отказват да следват природния ред. Те се подчиняват на травмата, на болката и на скрития печат, който преживяното оставя върху личността. Но дори сред разпада продължава търсенето на онази нишка, която може да съхрани смисъла и да се превърне в основание за ново начало.

Затова лятото не е отклонение от възходящото движение на книгата. То е болезнената видимост, през която трябва да се премине, преди възстановяването на идентичността да стане възможно.

Есен: разпадът и неговото осъзнаване

Есента е централният и може би художествено най-силният цикъл на стихосбирката. В него се намират някои от най-запомнящите се текстове: „Есен“, „Сънувах как си изяждам къщата“, „Черната приказка“, „Стъкленици за спомени“ и „Йерихон е навсякъде“.

Тук загубата вече не е само преживяна. Тя започва да бъде осъзнавана като разрушителен вътрешен процес. Особено силен е образът на изяждането на къщата. Домът, който обикновено съхранява личността, паметта и чувството за принадлежност, се превръща в материя на самоунищожението. Аз-ът поглъща собственото си убежище и така участва в разрушаването на мястото, което би трябвало да го защитава.

„Черната приказка“ е един от ключовите текстове в книгата. В него съществува история, която не може или не бива да бъде разказана. Това е поетика на премълчаното, на онова дълбинно преживяване, което не се поддава на пряко споделяне.

Мълчанието при Манова не означава липса на съдържание. Напротив, то е сгъстено от онова, което не може да бъде назовано. Неразказаната приказка продължава да съществува и да определя живота именно чрез своето отсъствие от речта.

Есента е най-тежкият цикъл, защото тук разпадът вече е придобил съзнание за себе си. Но това осъзнаване е и първата възможност разрушението да бъде прекъс-нато.

Зима: тишината като безгласие

Зимните стихотворения са по-кратки и силно концентрирани. Заглавието е зачертаната „Зима“, за да се превърне в „Без име“.

Още този графичен елемент със своята необичайност, но и с ясното си послание подсказва конфликта между осъзнаването и невъзможността то да бъде споделено, оповестено, изведено от изначалното състояние на безмълвие.

Цветелина Манова пише поезия, която не се страхува от тъмното, не украсява болката, не смекчава жестокостта. Това е поезия на ясния изказ и на онзи момент, в който човек разбира, че няма къде да бяга, няма кого да спасява, няма какво да скрие.

„Да дойде пощадата“, „Еклесиаст“ и „Сън в зимна нощ“ изграждат движението към пределно себепознание: избора да се изправиш срещу страховете си, да видиш разголената си същност, да се приемеш и да се примириш с факта, че си такъв, какъвто си. Това примирение не е отказ от съпротива. То означава да знаеш какво можеш да противопоставиш на света, да не се самозалъгваш, че имаш повече, отколкото имаш; да знаеш, че нищо не ти е останало, но именно това „нищо“ да го изведеш на барикадата, от която не можеш да отстъпиш и да го превърнеш в „нещо“ – да го превърнеш в завръщане към себе си, дори ако знаеш, че няма към какво да се завърнеш. За такъв избор се иска сила.

Тук библейските и философските препратки стават особено видими. На отделни места културната препратка се разпознава първо като знание и едва след това като част от непосредственото преживяване. Това колебание може да породи различни читателски реакции. За едни то би останало дистанция между образа и болката, за други би разкрило съзнателно изграден допълнителен пласт, който отваря стихотворенията към множество прочити.

„Да дойде пощадата“ е текст за възмездието, ножа, ударите и вътрешната буря. В „Еклесиаст“ думите придобиват разрушителна и съзидателна сила. Има думи за убиване, за засаждане, за раздиране. Така езикът престава да бъде неутрален посредник и се превръща едновременно в оръжие, рана и възможност за възстановяване. Зимата е сезонът на „нямам думи“. Но това не е успокоена тишина. То е безгласие, достигнато след изчерпването. Затова зимният цикъл е и най-отчетливо екзистенциалният в книгата.

Бялата пролет: възстановяването

Движението от „Черната пролет“ към „Бялата пролет“ прави композиционния замисъл видим още при първия поглед към съдържанието. Но тази конструкция не отвежда към традиционната сезонност на пейзажната лирика. Природният цикъл е преобърнат и подчинен на психичното преживяване.

В „Бялата пролет“, „След есента ще дойде пролет“ и „Заздравявам твърде бав-но“ поетическият глас започва да се обръща към светлината. Пролетта обаче е бяла, не зелена и не розова. Тя не обещава разточителен цъфтеж. Това е пролет на възстановяването, на бавното заздравяване и на опита да бъде изградена нова идентичност. Заздравяването не е забрава. Поезията изсветлява, но не губи раната си. Това е пролет на белезите, а не на заличеното страдание.

Природата участва в кръговрата, но не помни предишната зима. Човекът е този, който носи паметта за нея. Затова връщането към живота не може да бъде просто повторение на изгубеното начало. То е живот след знанието за болката.

Заглавното стихотворение „След есента ще дойде пролет“ е програмно за книгата. То утвърждава възраждането след разрушението, но не като чудодейно избавление, а като осъзнато и трудно завръщане към себе си.

Между Горната и Долната земя

Епилогът разширява поетическия свят чрез езика и образността на българския фолклор. Горната и Долната земя са не само приказни пространства. Те се превръщат в ценностни и екзистенциални посоки, между които човекът трябва да направи своя избор.

Това е дълбоко вкоренен сюжетен архетип. Героите тръгват към съдбата си, прекосявайки границата между световете. Можем временно да забравим този модел, но не и напълно да излезем от него.

Стихотворения като „Между Горната и Долната земя“, „От розата ти ще остане само името“, „Черни гарвани в осморка над главата ти“ и „De profundis clamavi ad te“ затварят книгата с библейски, митологични и философски мотиви. Смъртта, паметта и пребиваването между световете извеждат личната история отвъд границите на индивидуалното преживяване.

Това е пространство между доброто и злото, живота и смъртта, героичното и подлото, между ежедневието, което обезличава, и онова всекидневно усилие, което може да върне човека у дома, в неговото лично ценностно пространство.

Така финалът придобива космологично измерение. Личната история не е заличена, а положена в по-голям ред, в който индивидуалната болка се среща с древните модели на изпитанието, слизането, избора и завръщането.

Поезията като анатомия на травмата

„След есента ще дойде пролет“ може да бъде четена едновременно като поетична психология, митология и анатомия на травмата. Книгата е изградена чрез оригинална образност, архетипна женска чувствителност и последователно философско вглеждане в болката, паметта и възстановяването.

Най-същественото ѝ качество обаче е емоционалната честност. Тази честност не превръща стихотворенията в непосредствена изповед и не създава автоматично равенство между авторовия и лирическия Аз. Дори когато поезията е оголена до кост, авторът остава поет, а не просто свидетел на собственото си преживяване.

Тъкмо художествената дистанция позволява на личната драма да се превърне в споделим образ. Болката не е изложена пред читателя като доказателство за автентичност. Тя е преобразувана в език, композиция и символен ред.

„След есента ще дойде пролет“ не обещава, че след страданието всичко ще бъде възстановено в предишния си вид. Бялата пролет идва бавно и носи паметта на всички предходни сезони. Това е пролет на оцелялото съзнание.

И може би именно затова бялото е най-точният ѝ цвят – защото в него са вплетени всички цветове, през които светлината вече е преминала.

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva


Този текст беше публикуван първоначално в сп. „Картини с думи и багри“. Тук го споделям и като част от личния си читателски и авторски път.

Прочетете публикацията в списанието

Публикувано в Представяне на книги, През погледа ми, Рецензии, сп. "Картини с думи и багри" | Етикети: , , , , , | Вашият коментар

Словесни етюди или шест платна на Еслица Попова

Понякога картините не чакат да бъдат гледани, защото идват сами, като светлина, която не пита дали си готов да я видиш. Шест платна на Еслица Попова ме връхлетяха така: не като изображения, а като движение, като онзи миг, в който цветовете започват да говорят по-силно от думите.

Вглеждах се в тях и усещах как линиите се разгръщат отвъд рамките, как формите настояват да бъдат следвани, а излъчването им, идващо от двуизмерната плоскост на платното превзема – моя триизмерен свят. Не гледах живопис; гледах път. Гледах биография, която се разлива в цвят; гледах пространство, което се връща към мен като собствено дихание. Тези платна престанаха да бъдат „илюстрации“ към нечий текст. Те са врата. И аз просто я отворих.

Онова, което не се “забелязва”, а нахлува в света на възприемащия, са цветовата палитра и светлината – разточителнопреливащи, избликващи, разпръскващи се – като дъгата, която се оглежда в пяната на водопад, или искри над разбити вълни.

В картините на Еслица Попова светлината не е фон, а активен участник. Тя моделира формите, създава ритъм и понякога дори измества предметността.

*

Усещането за светлина е “тропическо”, горещо, пронизващо, защото тя не се отразява в платното, тя не гради светлосенки, тя стуи; не присъства – превзема пространства – не вътре, а извън очертания и рамки, почти агресивно навлина в сетивата, за да видим света такъв, каквато художничката го описва – не като спомен, а като завръщане в нейните карибски години.

худ. Еслица Попова

худ. Еслица Попова

Не, светлината не е онази безбрежност, където морето се слива с небето. Светлината не омекотява, а изостря контура докрай, превръщайки цветовете в самостоятелни жестове.

Тук, в тази първа среща с “номадската” линия от творчеството на Еслица Попова, можем да се изгубим в стихийна предметност, в която нищо не е такова, каквото изглежда. Подводен пейзаж, където корали приличат на кактуси, или мечта за пуститя в дъждовен тропичен следобед?! Морски гъби, раковини, октоподи, колби или стръкчета избеляла трева – все едно – тук зрителят само усеща с всички сетива – светлина.

*

Много различно като послание и експресия е следващото изображение – една почти гротесктна фигура на пътник, който никога няма да достигне целта си. Усещане за изплъзващо се равновесие и някаква налудна устременост – геометрични фигури превземат въображението, само загатнати с цветни петна, но без съмнение – изграждащи вътрешното пространство на картината.

худ. Еслица Попова

худ. Еслица Попова

Дали можем в тези форми да търсим следите от номадската биография на художника? Форми, диктуващи, изискващи движение – моноциклетът, кръгът, спиците – цветни сектори, кръгове, окръжности, недовършени спирали, ритми… равновесия – между две дихания на морето – приливи, вълни, игра светлини. Триъгълници, овали, безформени петна – като отхапани хвърчила или отворени клетки, от които птиците са избягали.

худ. Еслица Попова

худ. Еслица Попова

Еслица Попова работи на границата между фигуративното и абстрактното. Обектите са разпознаваеми, но не са описателни; предметите са там, възможни за докосване, лицата са присъстващи, но не портретни. Това е живопис, която не разказва буквално, а внушава – чрез цвят и линия, тя води и иска да бъде следвана.

Сюжетът е същият; цветовата гама – различна; тъмните сенки, от които субектът излиза – без да се откъсне от тях; той е само осветен, само показан за миг, онзи миг, който оставя у зрителя чувството за уловено движение, хванат миг – оня споделен миг, който се превръща в съ-творение. Фигуративност на ръба – защото точно това е усещането – като да видиш в мрака образ, осветен от конуса на фенерче. Художникът държи фенерчето и показва онова от своя свят, което иска да бъде видяно – едновременно декоративно, абстрактно, обсебващо, изчезващо.

*

Следващите три картини са подбрани, за да разкажат различна история.

От острова, разбиран и преживян като “разказ на Моъм” – гледката от някъде зад верандата към “нашия плаж”, към залива, към тюркоазеното небе над наситеното синьо на морето и едно слънце, което стои като топка в ъгъла – без да свети и осветява, защото светлината е в нас, в предметите, в къщите, в бялото на платноходката…

Един миг, събран в правоъгълната рамка на медията, за да бъде отделен от времето, от мястото, от преживяното и мечтаното.

худ. Еслица Попова

худ. Еслица Попова

Багрите са ярки, нефритени, електрикови, рубинови; наситени, но не декоративни; яростнобели, пясъчни – те светят, без да са осветени. И носят памет за места, за хора, за пътувания. Цветът при Попова е разказ: за острова, за морето, за Русе, за Париж. Той е едновременно география и емоция. В някои платна цветовете се сблъскват, в други се преливат, но винаги остават водещи. За да разкажат своята история. За да предадат разказа за света и себе си – на своя автор.

*

Но не така изглеждат цветовете в следващия триптих…

худ. Еслица Попова

худ. Еслица Попова

Тук историята е друга, фрагментарна, философски дълбока и недоизказана. Един вик на свободния дух, заключен в градското пространство, един вик на търсещия дух, който не може да се намери. Тук най-добре можем да усетим космополитната чувствителност на автора. Точно тук, в това платно се вижда отпечатъкът на кръстопътя между тропическата експресия и европейска културна дисциплина. Но това не е сблъсък, а симбиоза. Живопис, която съчетава карибската яркост със софийската академичност, русенската традиция с парижкия модернизъм. В този синтез се ражда специфичният стил на Еслица Попова – едновременно личен и космополитен.

Двете фигури гледат една към друга – наситеният с цвят силует на момиче, на фона на плаж и море, към охрено-изчистената проекция в градската среда. Ще се срещнат ли? Ще се слеят ли – някъде там, където конусът от светлина на фенерчето осветява само бледо лице, без ясна индивидуалност – лице, което чака своето Аз.

Тук ролята на линията е структуроопределяща; именно линията дели пространството, именно тя създава девет отделности, които трябва да се възприемат едновременно, за да разкажат своята единсвена история.

И ако в някои платна на художничката линията е структурна, в други е декоративна, в трети – просто емоционален жест, тук тя е носеща – като трегер на сграда, без който конструкцията на абстрактното философско послание ще рухне.

*

И – ако продължим по стъпките на биографията на твореца, ще видим, че кръгът се затваря. От светлината на Карибите и морската чувствителност към простора на българския селски пейзаж. Тук цветовете отново са свежи, обсебващи, викащи – петна, които внасят едновременно тревога и тишина.

худ. Еслица Попова

худ. Еслица Попова

В този пейзаж експресивното влиза в диалог с импресивното, за да постигне онази медитативност на пейзажа, която говори – не за история на места, а за духовно намиране.

Линията е свободна, уверена, на места – почти калиграфска. Тя не очертава, а подчертава – като жест, като движение, като дихание, като следа, по която можем да тръгнем, за да стигнем към своя спомен… или към себе си.

Когато затворих очи, след последното платно, продължава да тупти онова усещане, което не е за история, а за движение. За светлина, която не стои в рамки; за линия, която не описва, а води; за цвят, който не украсява, а разказва.

Шест картини, подбрани от Огнян Стамболиев, не създават портрет на Еслица Попова – те създават път към нея. Път през тропическа стихия и европейска дисциплина, през морски спомени и градски сенки, през биография, която не се подрежда, а се разгръща.

И ако има нещо общо между всички тези платна, то е онова вътрешно, тихо, неизбежно движение, което прави живописта нейна, а преживяването мое. Там, в светлината, в линията, в цвета, се срещаме. И продължаваме.

Вашият коментар

Междуредия

Понякога думите се появяват в онзи междинен миг докато подготвям чужд текст, докато внимавам да не наруша нечий глас, докато се опитвам да остана прозрачна. Тогава моите собствени думи се раздвижват тихо, като облаци над вулкан, и настояват да бъдат записани. Тези „междуредия“ се родиха точно така, между два дъха, между две страници, между мен и света.

Фрагменти за тишината между хората, за мостовете, които понякога остават непроходими, и за онези ненаписани думи, които продължават да тежат в гърлото.

Толкова много ненаписани,
неказани думи –
неизмислени отлитнаха
като бели облаци
върху гърлото на вулкан.

Толкова тихи нощи,
в които чакам песента на щурци
да смени твоето дихание,
или моето –
оголеният връх на Витоша.

Само телевизионната кула
стърчи – като гвоздей,
забит в нащърбената дъска
на нечий стар покрив –
без керемиди, без къща, без души.

Върволицата от коли
още е замръзнала върху
тънкия конец на моста –
между мен и теб
треви и дървета

Между мен и теб –
цяла Вселена от
скрити измерения,
които няма да открием –
затрупаният мост срещу прозореца

Толкова много ненаписани,
неказани думи;
неизмислени отлитнаха

толкова много тишина –
като пояс, който
улавя песента на щурците
и връща празния мрак на нощта –
птица в прозореца.


Тихо бродя в съня ти.
Тихо бродиш в съня ми.
Събуждам се
и виждам лицето ти в огледалото.
Усмихвам се –
ти връщаш усмивката ми.

Не искам да гледам
в огледалото;
не искам да се обърна.

Ти си навсякъде –
във всеки жест на ръката ми;
във всяка тежка стъпка
и всяко изскърцване на врата,
която остава зад гърба ми.

Ти си навсякъде.
Само в мен
няма нищо.

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva


Публикувано в Поезия, Танка | Етикети: , , , | Вашият коментар

Многогласната живопис на Петър Георгиев Рей, или за изложбата „Страст“

На 16 юли се случват едновременно две събития в Художествена галери – Перник, зала „Кракра“ – открита е самостоятелната изложба живопис „Страст” и е представена новата книга „Денят, в който бе отнета моята девственост“ на Петър Георгиев Рей – художник, поет, писател, актьор.

Петър Георгиев Рей - Изложба "Страст" - 2026, галерия "Кракра" - Перник - плакат

Петър Георгиев Рей – Изложба “Страст” – 2026, галерия “Кракра” – Перник – плакат

Живописта на Рей е експлозия от цветове и движения, в която няма покой, няма граници, няма сюжет – има енергия. Тя се разгръща като театър на багрите, като акт на освобождаване. Той рисува така, както актьорът играе – с тяло, с жест, с дъх. Всяка линия е импулс, всяко петно – емоция, всяка композиция – сцена. Неговите платна са едновременно абстрактни и драматични, поетични и експресивни. Те не изобразяват, а въздействат – като музика, като стих, като светлина.

Фотографът Антон Тацев е уловил тази живописна стихия в серия кадри, които съхраняват пулса на изложбата.

Избрах да покажа четири платна, които са като четири различни гласa на една и съща стихия – живопис, която не разказва, а изригва. Всяко от тях носи собствена енергия, собствен жест, собствена цветова логика.

*

Първото нарекох в себе си „Слънчев вихър“ – жълто, червено, синьо – то въплъщава енергийните класове на звезда, пулсиращи върху парче платно.

Петър Георгиев Рей - Изложба „Страст“ - 1

Експлозия от топли тонове – злато, охра, червено, преливащи в синьо, в небе. Жестът е широк, театрален, като движение на светлина. Композицията е центробежна – всичко се разгръща от средата навън, като изблик на енергия. Това е живопис, която говори с топлина и скорост.

*

Второто изображение нарекох „Разкъсване на формата“. Обвита сърцевина в метално фолио, тя иска свобода… Тук живописта буквално пробива границата на платното. Сребристото фолио е като рамка, през която цветът изригва.

Петър Георгиев Рей - Изложба „Страст“ - 2

Розово, охреножълто, зеленосинкаво и черно се сблъскват в динамична композиция, която напомня взрив на материята.
Това е живопис‑обект, в която жестът става триизмерен…

Като подарък в луксозна опаковка – като духът на празника, витаещ в опразнената от приятелската глъч здрачена стая.

*

Третото платно говори с противоречия – нарекох го „Пламъкът“, макар да е тъмно, почти монохромно, то пази в сърцевината си туптящия зародиш на живот, избликнал от мразовита буря.

Петър Георгиев Рей - Изложба „Страст“ - 3

Монохромният хаос от черно и бяло, в чийто център гори златисто пламъче. Контрастът е драматичен – като сцена, осветена от един прожектор. Тук Рей говори с тишина и светлина, с минимални средства, но максимално въздействие. Живо-пис, която тръпне като театър.

Вглеждам се мазката на четката, в свободния порив, с който е създаден декора – като драски на детски пръсти върху замръзнало стъкло.

*

В контраст, избрах и най-цветното платно, което в мен звучи като „Ритъмът на цвета“ – червено, зелено, синьо, то носи не само основните цветове, но и всички нюанси на настроенията, които пораждат.

Петър Георгиев Рей - Изложба „Страст“ - 4

Композиция от повторения и импровизации – сините овални петна са като ритъм, а зелените и оранжеви потоци – като мелодия. Цветът е музика, жестът – движение. Това е платно, което танцува – между ред и хаос, между форма и свобода.

Като противовес на декоративния фон от плътно червено с почти подредени овали в синьо и бяло, играта на зелените пламъци е опияняваща, а жълтият акцент е топлината, която липсва на подредеността на фона.

Тук исках да поставя заключителния си акцент, като кажа, че изложбата на Петър Георгиев Рей е сблъсък между живопис и театър, между жест и мисъл, между материя и дух, като кажа, че тя не се гледа, а се преживява.

Но не можах, защото магията ме завладя и искам да споделя още и още от тази визуална магия.

*

Като отражение в криво огледало…

Петър Георгиев Рей - Изложба „Страст“ - 5

Или като изображение на галактика, видяна през гравитационна леща – все едно, тук можем да видим вихрите, скрити в първичната светлина на Големия взрив, можем да видим силуета си, останал някъде в невидимото неосъществено, да вкусим златното на някакво сънувано бъдеще, или да затворим в себе си мечтите си за друго.

Червената основа на разплискан пламък, черната спирала на торнадно щастие и черно-златното сияние на нещо, което напомня спирачен път към пропаст…

*

И това изображение провокира вниманието ми с препратка към космоса.

Петър Георгиев Рей - Изложба „Страст“ - 6

Смътно напомня изображение на джет – струя високоенергийно лъчение, изхвърлено от въртящ се плътен обект – галактика, черна дупка, неутронна звезда или пулсар – все едно – нещо, което носи в себе си невъобразимо много… Бледозелената спирала е точно това – тънка струйка, която отива в безкрая, в опит да достигне нещо, отвъд самата себе. Тя се разширява в жълт полукръг – като опит за докосване, като опит да проникне в друго измерение – зад медията на картината, зад представата ни за скритите същности на света, който тъй повърхностно обитаваме.

Много мека, пастелна цветова гама, в която правят впечатление изящните виолетови спирали, с почти барокови орнаменти в сребристо и синьо, вплетени в тях.

В този летен сезон на светлина и движение, тези изображения са най‑естественото продължение на поезията, която живее в цвета.

*

Колкото повече гледам, толкова повече се убеждавам, че изкуството на Петър Георгиев Рей е част от онзи голям организъм, който наричаме Творчество.

Петър Георгиев Рей - Изложба „Страст“ - 7

Аз вече не искам да мисля за техники, нито за това „как“ (е създадено), нито за това – „какво“ (е това, което виждам, усещам, мисля, жадувам, приемам или не приемам), нито за правилата, нито за материалите.

Само движението и цвета, въплътили поезията на нещо, което запечатано, продължава да се развива, продължава да иска да се разлее навън, отвъд своето измерение, отвъд идеята и волята на своя автор, независимо от зрителя, или неговото отсъствие.

peter georgiev rey strast 8

С тази захвърлена маска, като изпаднала сред сметта на отминалия ден ще завърша. Като зашити устни се зъби жълтото, разкъсващо овала на лицето, килнато встрани, като ненужна идентичност. Като антена и непохватни крайници стърчат станиолените остатъци от нещо, което още не е станало, или вече е било. Един робот, който се опитва да прогледне. Това ли е очакваното бъдеще, което вече сме отхвърлили? Това ли правим като хора, като личности, като мислеща, творяща цивилизация? Много въпроси, които замислят.

Но тук, в тези платна, има само Изкуство – онова, което превръща създаващия го в природна сила, която прави светове.

И именно с това ще завърша – със заключението, че изкуството на Петър Георгиев Рей въплъщава представата ми за стойността и същността на изкуството, което не се състои от отделни острови, които наричаме „литература“, „театър“, „кино“, „музика“, „живопис“, „дигитални изкуства“, „танц“ и още – каквото се сетите, а като единна материя, родена от мислещия, творчески индивид. В неговите платна цветът е енергия, жестът е природна сила, а композицията е начин да бъде представено движението на света.

Така, както природата моделира Вселената, творецът моделира действителността – не я променя, а я създава. В това е и мисията на списание „Картини с думи и багри“: да представи изкуството не като от-делни острови от различни изкуства, а като общ организъм, който показва човека като творец на действителност; като първична сила.

ЗА ХУДОЖНИКА

Петър Георгиев Рей е роден през 1963 г. в Перник. През 1987 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ, днес НАТФИЗ.

Играе две години във Врачанския театър. През 1989 г. получава втора награда на Националния преглед за драма и театър за ролята на Лило в пиесата „Суматоха“ на Радичков под режисурата на Бина Харалампиева.

През 1991 г. емигрира в Канада. Там написва стихосбирката „Гвоздеи кръстни“ и романите „Мислителят или насаме с един живял“, “Завоеватели” „Пътят“ и „Планината“, както и пиесата „Светлината, която мами“. Участва в няколко късометражни филма. През 2000 г. започва да рисува. Американският арт критик д-р Кенуърт Мофет го обявява за един от най-оригиналните съвременни художници.

Участвал е в повече от 60 самостоятелни и групови изложби в Канада, САЩ, Франция и България.

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

Визуалните материали и биографичните бележки са предоставени от Първолета Маджарска, ХГ-Перник

Публикувано в Коментар, Представяне на изложби, През погледа ми, сп. "Картини с думи и багри" | Етикети: , , | Вашият коментар

За „Защото – ІХ“ на Цонка Великова

Понякога думите на друг автор и светлината на чужда картина се срещат в мен така, сякаш винаги са били част от моя собствен път. Деветият том на „Защото“ ме връхлетя не като книга, а като движение – като серия от вътрешни жестове, които се разгръщат през мозайките на Илия Илиев и през тихата, ударна мъдрост на Цонка Великова. Докато вървях през тези тристишия, усещах как фрагментите от стъкло, камък и слово започват да говорят на един и същи език – език на търсенето, на светлината, на онова „защо“, което всеки носи в себе си. Този текст е моето преминаване през тях.

ЗАЩО? ОТГОВОРИТЕ НА ЦОНКА ВЕЛИКОВА И ИЛИЯ ИЛИЕВ

ИЛИ – КРАТЪК КОМЕНТАР ЗА „ЗАЩОТО ІХ“ – автор Цонка Великова, илюстрации проф. Илия Илиев, изд. „Фараго“, С., 2026

Деветият том на “Защото” на Цонка Великова започва с едно голямо ЗАЩО – без въпросителен.
Не е нужно – веднага следват отговорите, и те са повече отколкото изисква един въпрос…

Защото
най-сигурният път е този,
по който мнозина са стигнали.

Но – докъде са стигнали, питам се и в моя въпрос няма отговор… Нито във въпроса на лирическия Аз на Цонка Великова. Защото отговорът е различен за всеки. Защото точно това първо тристишие задава тона на книгата – афористичните фрази са мъдри, но не защото са правило, и не защото са клише, и не защото са някаква “Истинска истина”, а защото са път, по който всеки трябва да стигне до своето защото… Кой е твоят път? Оня, по който искаш да стигнеш – до къде? Само ти знаеш… своята вътрешна цел, своята мишена, която трябва да простреляш, за да не те разстреля животът.

Тичам през деветите “Защото”, тази малка квадратна книжчица, така изящно оформена от графичния дизайнер на “Фараго” Ангелина Аврамова…

*

Действието и бездействието – между тях заключена първата мозайка от колекцията на проф. Илия Илиев, предоставена за илюстрации на книгата. Случайно или не – аз днес подреждам “къщата си” – недовършената къща на моя сайт, в който искам да приютя изкуството на думите и багрите, който искам да бъде дом за всеки, който почука на вратата му с ясно сърце и с желание да сподели – думите и багрите си, онова, което е “вътре”, “в него”, онова, което е отражението на “вън” върху “вътре”, върху “него”… Думите и багрите, чрез които мислим и усещаме и разбираме и променяме света – вътре и вън – в нас и в другите.

Къщата ми –
неподредена –
затрупани птичи стъпки

Мозаечно пано - худ. Илия Илиев, илюстрация към "Защото" - автор Цонка Великова, изд. "Фараго", С., 2026 - 1

1

Защото
не се подрежда
недовършена къща.

Защото
негодникът не може
дълго да бездейства.

Като устрелена птица потъва навътре в тъмното бялата фигура – между опалови мехурчета – като между капки вода.
Корморан, устремен след плячката си… Не, корморанът е черен…

Бяла чайка –
по пясъка следи
от вълни

Кой знае как, но – някак, Цонка Великова успява на накара “злото”, заключено в думата “негодникът” да започне да действа, въпреки думата “бездейства”. Стаеното, латентно, извечно зло… Но етимологията на думата казва друго – негодникът не е зъл, той просто е негоден… за добро за добро ли?
Защото…

Продължавам да се взирам в това пано със земни тонове и търся гласа на водата, но виждам само очертанията на птица, която се превръща в скат – и неговият фрагментиран шип остава насочен нагоре, макар движението да е надолу – шипът стърчи, като копие, готово да… Не, в това пано има движение, но няма заплаха, няма агресия – само мехурчета, които следват нечие движение, нечия поезия и мъдрост…

*

Тук е червено, и ониксово, и охрено. Тук животът тупти – между линиите на вени и артерии, които стягат някаква непозната мускулатура, която иска своята глътка живот… И се разпръсква – в тъмните очертания на неизвестното. Там ли са върховете, където броди интелектът?

Мозайките на Илия Илиев са изградени с изключителна дисциплина на ръката и мисълта. Фрагментите не са декорация, а семантични единици, защото всяко блокче носи значение. Той използва камък и стъкло като архетипи на паметта и мисълта: плътното и прозрачното, земното и ефирното – въплътени в твърдостта на материала, израз на устойчивостта на интелекта. Тази двойственост създава напрежение, което е в пълно съзвучие с афористичната поетичност на Цонка Великова – кратка, многопластова, ударна.

Мозаечно пано - худ. Илия Илиев, илюстрация към "Защото" - автор Цонка Великова, изд. "Фараго", С., 2026 - 2

2

Защото
интелектуални върхове
не се изкачват с дресировка.

Защото
някои хора са мъртви
далеч преди да умрат.

За да ни напомни, че тъсенето на знание, търсенето на отговори за същността на природата и човека не е натиск и принуда, а вътрешен избор и път. Път, който можем да намерим… или да създадем. Точно това съзидателно начало е сърцето на научната еволюция, която се постига с жива мисъл, която е освободена от каишките на дресурата, от паяжината на утъпканите пътеки.

Но – за да създаваме, трябва да сме интелектуално живи… И афоризмът идва като отговор – “защото някои хора са мъртви далеч преди да умрат”…

*

Водопад, кора на дърво, пролазва змия… Стига клишета! Може да е гущер, или игуана… дори кълвач… Но – защо ни е помощ, ако срещнем кълвач?

Някак, текстът и паното успяват да комуникират не помежду си, а пряко със зрителя-читател и да предадат общо послание – тяхно собствено, комбинирано, синергично послание, което – не знам защо, отново усещам като заплаха.

Толкова красива е тази дървесна кора-водопад, толкова течлива, водна, неспокойно-променлива, и в същото време някак странно успокояваща, упойваща, медитативно-хипнотизираща… И цялата тази церулеумна, индиго-нефритена гама, която се разпилява върху фрагменти от мраморно-керемидено, потънало в разлято бургундско…

Мозаечно пано - худ. Илия Илиев, илюстрация към "Защото" - автор Цонка Великова, изд. "Фараго", С., 2026 - 3

3

Защото
истинската помощ
е дошлата навреме.

Защото
е изнудване, ако с някогашни рани
се оправдават сегашни провали.

Каква изключителна прецизност на линията, изградена от изящни ониксови фрагменти, едновременно овладяно, вклинено движение на ръката, и устрем, който чертае ламинарния поток на живота. Напукана кожа – като като отрудена длан, или коричка на рана. Колко ранени колене, колко падане в прах, камъни, твърд асфалт, грапав бетон, колко кръв върху длани, издрани по пътищата на израстването… колко мечти, останали в склада на съзнанието ни.

*

Великолепие от форми и цветове, от движение, закодирано в спиралите, които не пропадат, а избухват в полусферични бисерни сияния – като въплъщение на знанието, което струи от нашата сърцевина и осветява.

Спиралите в паното са визуален еквивалент на просветлението и знанието като светлина и посока отвътре навън, не като тежест, не като задължение, а като мисия. Охреното и ониксовото носят топлина и усещане за живот, за плът, която пулсира, за мисъл, която е основата, върху която е изградена личността.

Тази цветова система е емоционален код, който зрителят разчита интуитивно, без нужда от обяснение.

Мозаечно пано - худ. Илия Илиев, илюстрация към "Защото" - автор Цонка Великова, изд. "Фараго", С., 2026 - 4

4

Защото
е скъперничество да крием
наученото само за себе си.

Защото,
въплътено в съдбите ни,
знанието твори.

От студеното послание на опаловобялото, през контрастното тъмно на графитеноониксовото, до цъфтящата топлина в центлалната зона, където преливането към охра и тухленочервено създава усещане за концентриране на топлина и живот – знанието твори съдбата ни. Знанието, което е топлина, която трябва да разпръскваме, да раздаваме, да споделяме – като мост към другите, като сиянието, което трябва да свързва живота!

Линиите не очертават форми, а водят погледа, създават усещане за вътрешно развитие, за движение, което не спира в рамката. Това движение е същото, което Цонка Великова постига с думите. Защото „Защото“ е непрекъснато търсене на смисъл, което не завършва с точка.

*

Като смачкан лист декоративна хартия, захвърлен, безполезен, скъсан – след като е доставил своя пълнеж – от подаръчно щастие… Не знам защо това усещане за отминал празник доминира в съзнанието ми при всеки досег на погледа ми с това пано. Композиция е изградена от стъклени и керамични фрагменти, подредени в разклоняваща се, почти растителна структура. И някак отново, незнайно защо мисълта се връща към разчитане на форми, които носят напрежението на разрушение. Като конус на дишащ вулкан – замръзнала многоцветна лава търси формите на местността – за да се слее с тях, или за да ги промени. Светлината се пречупва през прозрачните късчета, създавайки усещане за движение и дълбочина. Техниката е класическа мозайка от стъкло и смалта, но с модерна интерпретация. Фрагментите са неравномерни, органични, сякаш „разпръснати“ от вътрешен взрив. Цветовата гама е богата на зелени, синкави и златисти нюанси, с проблясъци на сребро и лилаво, които напомнят листа. Това придава на творбата живост и динамика, характерна за Илия Илиев: той не гради образи от равни плочки, а от енергия, която прелива през различни настроения…

Защото битките ни със злото не бива да ни правят зли

И точно тук се усеща органичната свързаност на текст и визуален компонент; те говорят на един език. Мозайките на проф. Илиев са визуален контрапункт на тристишията на Цонка Великова. Те не илюстрират буквално, а взаимодействат с думите; превеждат философските афоризми в светлина, цвят и материя.

Мозаечно пано - худ. Илия Илиев, илюстрация към "Защото" - автор Цонка Великова, изд. "Фараго", С., 2026 - 5

5

Защото
битките ни със злото
не бива да ни правят зли.

Защото
най-сигурната закрила
е родителската обич.

И някъде тук, в тази сплав, усещаме ръбестата прегръдка на родителската грижа – грижата, която приема всичко, за да го превърне в топлина и закрила.

*

Златистоохрената раздробеност на неизпълнените обещания.

Като разкъсан профил, който се опитва да надникне в себе си. Мозайката придава на думите физическа плътност: всяко стъклено парче е като отделна мисъл, всяка линия въздейства като движение на съзнанието. В тристишието има концентрирана идея; в мозайката — концентрирана светлина. И двете работят с фрагмент, но постигат цялост.

Мозаечно пано - худ. Илия Илиев, илюстрация към "Защото" - автор Цонка Великова, изд. "Фараго", С., 2026 - 6

6

Защото,
нямаме ли намерение да ги изпълним,
обещанията са измама.

Защото
общият ни път с някои хора
бързо приключва.

И недовършеният профил е като път – неизвървян, останал като неосъществена възможност, или като скъсан възел, който ни освобождава. Тук-там златисти проблясъци напомнят за слънцето – единственият път, който цялото човечество следва – независимо от всичко – неумолимият път на гравитацията.

*

Като клин, разкъсващ сърцевината на съзнанието е белият, назъбен отрез, докосващ почти централната точка на паното. Като разлом, или – като прозрение, като разбиране на себе си? Неравновесно, незавършено, висящо – като човек, устремен към днешния ден, който е пропуснал своето “Вчера” и не знае къде е онова “Утре”, в което ще бъде щастлив.

Мозаечно пано - худ. Илия Илиев, илюстрация към "Защото" - автор Цонка Великова, изд. "Фараго", С., 2026 - 7

7

Защото
най-ценното умение
е да разбираме себе си.

Защото
великодушният застава
на страната на унижения.

*

Прекъснатите пътеки на доверието – онзи недовършен жест на художника, който разлива стъклото върху грапавата плъта на мозайката, за да създаде усещане за плъзгане, като пропадане, като житейска загуба и загуба на перспектива.

Тук композицията е по-плътна, почти барокова. Използвани са полирани камъчета, стъклени топчета и прозрачни извити пръчици, които създават усещане за златисто течение – поток от светлина и материя. Цветовете са топли: медни, кехлибарени, пясъчни, с отблясъци на зелено и бронз. Мозайка е изградена чрез вграждане на различни по форма и размер елементи в основа от смола или цимент, което позволява на светлината да прониква между тях и да създава игра на отблясъци – като в златна вода. Ефектът е почти скулптурен, създава илюзия не за плоска повърхност, а за релеф, който „диша“ с всяка промяна на осветлението и гледната точка.

Мозаечно пано - худ. Илия Илиев, илюстрация към "Защото" - автор Цонка Великова, изд. "Фараго", С., 2026 - 8

8

Защото
няма кого да препъваме,
ако всички са ни изоставили.

Защото
укриваното богатство
предполага престъпление.

“Богатство” – ключовата дума в това визуално изобилие, в контраст на “укриване” и “престъпление”. Тук богатството на красотата доминира, тържествува и показва смисъла на пълноценния живот. Живот, в който трябва да обичаме, да помагаме, да бъдем открити. Точно това е и посланието на Цонка Великова, имплицитно съдържащо се в нейните афоризми, които говорят за друго – онова друго, което носи негатив на личността, междучовешките отношения и обществото като организъм, в който съществуваме заедно.

*

Бъркотията на живота, представена във форма на растение – свободно, дишащо, развиващо се в трите свята на въздуха, земята и водата – то пие с дълбоките корени влага и храна, закотвено, слято с плътта на планетата, а с листите – светлина… за да извърши великото превръщане на елементите, които са в основата на живота, които дават храна на всички организми…

Великото безредие и подредеността, в рамката на които съществуваме. Тук художникът се обръща към по-свободната техника на скальола, за да закодира разклоненията и връзките, на които е способно едно живо същество. Нефритеното се излива в графитено и пясъчно, в лазурно и охра – естествено, красиво, търсещо – като корен и основа и равновесие.

Мозаечно пано - худ. Илия Илиев, илюстрация към "Защото" - автор Цонка Великова, изд. "Фараго", С., 2026 - 9

9

Защото
безредието в домовете ни
издава умствена бъркотия.

Защото
само постигналите мир със себе си
могат да бъдат щастливи.

В равновесието ли е щастието? Или в търсенето? В тристишието на Цонка Великова търсенето е закодирано в думата “постигналите” – защото тя предполага посока, но предполага и пълнота, и равновесие. Паното се превръща в код на вътрешната философия, в която формата не е украса, а път към смисъла.

*

Това пано е най-богато – като синтез на целия том “Защото – ІХ” – то е апотеоз на живота. Читателят-зрител точно тук постига онзи рядък момент на естетическо съвпадение, когато езикът на багрите и езикът на думите се срещат в едно и започват да говорят с един и същи глас. Не е въпрос на “прилика”, а на синхрон: тук мисълта и зрението се движат по една и съща честота, цветовете започват да мислят, а думите да светят. Цветовата гама е богата, наситена, мозайката се държи като живописно платно, в което фрагментите приличат на мазки – динамично накъсани, но и създаващи спокойствието на езеро при знач. Илия Илиев използва светлината като четка. Всяко парче камък отразява различен нюанс, така че пейзажът не е статичен. Когато се движиш пред паното, цветовете се променят като в сън, който се разгръща при събуждане. Това е живо изображение, което не може да се „запомниш“, защото се променя с всяко гледане.

Паното е градиент на живота – от земята към небето, от материята към духа. Растението не е реалистично, а символично: то е мисъл, която расте. Фрагментите от зелено са като невронни връзки, а червеното под тях – като пръстта и кръвта, която ги храни. Това е мозайка на съзнанието, не на природата.

Мозаечно пано - худ. Илия Илиев, илюстрация към "Защото" - автор Цонка Великова, изд. "Фараго", С., 2026 - 10

10

Защото
успехът на начинанията е вграден
в добре премислената първа крачка

Защото,
когато прекомерно искаме нещо,
не забелязваме по-добрите възможности.

Не мога да спра да се взирам и търся… И да намирам… В дълбоко червено и бургундско в долната част – земята, коренът, страстта, началото. Топлината, от която тръгва всичко. Охра, златисто и медно… като преход между земното и небесното, като залез, който не угасва, а се разлива. Жълтото, пламтящо до светло оранжево, като надежда и пробуждане, като топлината на човешката близост. Тук цветовете не са фон, не са послание, а дихание. Което преминава в по-хладното, небесно, духовно тюркоазено и церулеумно синьо – въздухът, просторът, мечтата, сънят. Това е пространството, в което всичко се разтваря. И накрая – тъмносиньо и индиго в горната част… Дълбочината, нощта, пропадането в неизвестното, съзнанието, което се обръща навътре… за да постигне съзерцание, просветление и път към намиране на отговорите за света и съществуването. Точно тук идва връзката – цветовете на живота, който обвързва стихиите – нефритено, изумрудено и малахитово зелено – растението, живата материя, пулсът на природата. Цветът и формата са неравномерни, като мисъл, която се разклонява.

Тази мозайка е най-богатата; тя е синтезът на всички „защото“ – от земното до духовното. Тя е визуалният отговор на конкретното тристишие: „Успехът на начинанията е вграден в добре премислената първа крачка.“, защото тук първата крачка е коренът, а успехът е светлината в горната част, защото цветовете не просто съществуват, а мислят. Но тя е и повече. Тази мозайка е олицетворение на Дървото на живота – онази най-важна същност, която е смисълът на творчеството на Цонка Великова, постигнало своя синтез и плътностна концентрация в томовете “Защото”.

*

В заключение мога да кажа уверено, че деветият том на „Защото“, събрал нов цикъл от тристишни афоризми на Цонка Великова, илюстрирани с мозайките на проф. Илия Илиев създава общо поле, в което думите и багрите се преплитат така, че границата между литература и визуално изкуство изчезва, за да се постигне философско и естетическо послание. Словесните фрагменти дават посока за мисълта на читателя, мозайките дават визуален фон, но и в двата случая отговорът на онзи първоначален въпрос, с който сборникът се обръща към читателя – „Защо“ не е еднозначен. Всяка дума, всеки визуален жест е мост, отворен към интерпретация и личен размисъл. И това е най-ценното в книгата.

проф. Цонка Великова

хайку-афоризми: Цонка Великова

проф. Илия Илиев

мозаечни пана: Илия Илиев

Габриела Цанева

коментар: Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

Публикувано в Коментар, Представяне на книги, През погледа ми, сп. "Картини с думи и багри" | Етикети: , , , , | Вашият коментар

Къде си

Къде си?
Космическите струни тежат
от нагнетеното очакване да те видя.

Къде си?
Зад оня ъгъл,
до който никога не стигам?
Или зад следващия,
който знам къде е,
но знам, че няма да отида –
толкова далеч,
толкова отвъд…

Къде си?
Ще ме последваш ли?
Ще стъпваш в стъпките ми…
Толкова е лесно –
не заспивай,
не затваряй очи –
очите ти са всичко,
което имаш.

МЪЛЧАНИЕТО МЕЖДУ ПЕТ И ШЕСТ

Точи се тишината – като златист мед,
пречупва лъчите на топлината,
пари по ръцете ми,
тишината – между пет и шест.

Мълчанието ти –
притиснато между разпилените мигове;
между пет и шест,
когато трябва да ми кажеш,
че всичко е наред,
че всичко е както беше вчера,
че си щастлив…

Щастлив ли си?
С всички спомени,
които не си отиват;
с всички спомени,
които не намираш,
които не те намират,
в които не се намираш…

Мълчанието ти –
между пет и шест,
което се разлива като шума
на шампанско
или вълна,
като шума на река,
излязла от своя каменен бряг,
за да намери безбрежието
на тишината
отпреди раждането на времето.

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

Публикувано в Поезия | Етикети: , | Вашият коментар

Изкуството – непрекъснатост отвъд видимото и случайното

Понякога изкуството не се появява като отделна изложба, а като нишка, която преминава през време, поколения, през различни пространства и остава една и съща в своята вътрешна логика. Входът ми към „Контрапункти“ и „Половината от времето“ бе „Между два свята“… и, някак, останах – между двата свята на видимото и невидимото, на непрекъснатото и случайното – като в диалог – тих, дълбок, продължаващ. Този текст е моето преминаване през този разговор – през линията на личностите и поколенията, през онова „отвъд“, което изкуството винаги носи със себе си.

Изкуството – отвъд видимото и случайното…

Непрекъснатост…

Преди около година, „между два свята“ – в галерийното пространство на книжарница-галерия „София Прес“ открих диалога във вдъхновяващите платна на Мая Мечева и Елиза Ковачева-Цокова – диалог, изграден върху ярки цветови гами и пастелни полутонове, медитативни състояния и естетически послания огледално отразяващи се, търсещи се, черпещи енергия едно от друго творчески присъствия, които създаваха атмосфера на крехко равновесие, което търси своето развитие. (повече за изложбата „Между два свята“ може да се прочете в бр. 3/2025 на сп. „Картини с думи и багри“).
Наскоро, след кореспонденция с Мая Мечева, попаднах в друга среда, където усещането бе едновременно различно и познато – юбилейна двойна изложба „Контрапункти“ – графика и живопис на баща и дъщеря – Божидар Мечев и Мая Мечева в столичната галерия „МитоАрт“.

I

Още плакатното изображение подсказва оня „контрапункт“, който естествено се ражда между поколенията – от една страна, затвореното пространство, избрано от бащата, с подчертан ретро интериор и от друга страна – открития пейзаж „отвисоко“ – градът, с неговата архитектура и разхвърляна подреденост като фон за ведрия профил на дъщерята.

Изложба "Контрапункти" - графика и живопис - Божидар Мечев и Мая Мечева - Галерия МитоАрт, София

И тази различност продължава в залата, където дисциплинираната затвореност и цветова пестеливост на графичните изображения на Божидар Мечев изглежда като антипод на ярконаситената пластичност на живописните платна на Мая Мечева.

Божидар Мечев, графики, изложба „Контрапункти“ – 2026, галерия МитоАрт

Божидар Мечев, графики, изложба „Контрапункти“ – 2026, галерия МитоАрт

Мая Мечева, живопис, изложба „Контрапункти“ – 2026, галерия МитоАрт

Мая Мечева, живопис, изложба „Контрапункти“ – 2026, галерия МитоАрт

Две гледни точки към света, два начина да се мисли образът, два гласа, които се чуват един през друг, без да се заглушават, без да се наслагват. В техните творби имаше нещо като вътрешен диалог – не повторение, а продължение.

Бащата – с графичната точност, със стремежа и спомена за реалността. Дъщерята, с цветната експлозия на съвременния град, с всичките му форми и разнообразие и с онзи ритъм, който не спира. Между тях тънкият, но осезаемият мост, по който изкуството преминава от поколение в поколение.

Божидар Мечев, Мая Мечева, графика, живопис, изложба „Контрапункти“ – 2026, галерия МитоАрт

Божидар Мечев, Мая Мечева, графика, живопис, изложба „Контрапункти“ – 2026, галерия МитоАрт

Още докато гледах тези графики и платна в мен се роди усещането за нещо, което не можех да назова, макар разбирането да бе вече налице – усещането за пространството на изкуството, но и за времето на изкуството – онова непрекъснато „случване“, което протича като енергиен поток през нас, за да ни даде среда за съществуване, за да ни променя неусетно и да ни прави съпричастни с нещо отвъд видимото и невидимото, отвъд нас самите. Точно както всичко във Вселената съществува в непрекъснатото време-пространство, така и изкуството съществува в своята собствена тъкан, която свързва и обвързва всичко.

Тази изящна приказност, изразена в композицията, ракурса, декоративната образност и пастелен поток на визуалната емоция при Божидар и тържествуващата цветност на Мая, в която характерът на художничката се превръща в спойваща част от изобразеното

Детайлът, откроен върху абстрактната форма в живописните композиции на Мая Мечева, тържеството на геометричните линии, между които равнината се разцепва на отделни пространства със своя собствена логика и цветова динамика, загатнатата фигуралност… Тук също можем да намерим онзи декоративен елемент, който толкова красиво споява визуалния разказ в графиките на Божидар Мечев.

II

Месец по късно Мая Мечева се появи отново – този път в Кърджали, в Художествения отдел „Станка Димитрова“ към Регионалния исторически музей, заедно с Фахрие Камбер и Десислава Емилиянова – Диче. Изложбата „Половината от времето. Отвъд ателиетата на бащите“ беше част от Европейската нощ на музеите – но всъщност беше нещо повече: продължение на разговора между поколенията, времето и изкуството, започнал в София. Но този път, умножен по три.

Половината от времето - изложба на Мая Мечева, Фахрие Камбер и Десислава Емилиянова-Диче - ХО-Станка Димитрова към РИМ-Кърджали

Мая Мечева, Факрие Камбер, Десислава Емилиянова-Диче – изложба “Половината от времето”, 2026 – плакат

Три художнички, три дъщери на художници, три различни посоки, които се срещат в единно усещане – че изкуството не е наследство, а движение, а развитие и непрекъснатост. То не се предава; то се споделя. Не се затваря в ателието, а излиза отвъд него – към света, към другите.

Мая Мечева, Факрие Камбер, Десислава Емилиянова-Диче - изложба "Половината от времето", 2026 - фотография на трите художнички

Мая Мечева, Десислава Емилиянова-Диче, Факрие Камбер – изложба “Половината от времето”, 2026

В залата картините на Мая Мечева носят същата експресивност, която познаваме от „Между два свята“ и „Контрапункти“ – ярки цветове, геометрични фрагменти, вътрешна енергия. Те не описват обекти, а разказват истории – за града, за човека, за мисълта, която се движи между реалното и сънуваното.

Мая Мечева - изложба "Половината от времето"
Мая Мечева - изложба "Половината от времето", 2026

Мая Мечева – изложба “Половината от времето”, 2026

До тях – платната на Фахрие Камбер и керамичната поезия на Десислава Емилиянова, различни по стил и изразни средства, но сродни по дух. Техните композиции са като три различни измерения на едно и също време – половината от него е спомен, другата половината – продължение.

Фахрие Камбер - изложба "Половината от времето" - 2026
Факрие Камбер - изложба "Половината от времето" - 2026

Фахрие Камбер – изложба “Половината от времето”

Десислава Емилиянова-Диче - изложба "Половината от времето", 2026
Десислава Емилиянова-Диче - изложба "Половината от времето", 2026

Десислава Емилиянова-Диче – изложба “Половината от времето”, 2026

„Отвъд ателиетата на бащите“ не е заглавие, а метафора.

То говори за изкуството като за непрекъснатост – за онази тъкан, в която се вплитат поколения, идеи, цветове, спомени.

Бащите са началото, но не и границата. Дъщерите продължават линията, но я превръщат в нова форма, в ново пространство, в ново време.

И така, между „Контрапункти“ и „Половината от времето“ се очертава една невидима ос – ос на съпричастност, на памет, на творческа енергия, която не спира. Изкуството не живее в отделни изложби, а в непрекъснатото движение между тях. То е като дъх – преминава от човек към човек, от картина към картина, от поколение към поколение. И в този дъх има нещо, което не може да бъде измерено – само почувствано.

БАЩИТЕ, КАТО НАЧАЛО И ПЪТ

Божидар Мечев – черното, бялото и линията на паметта

Роден е на 8 януари 1946 г. в град Габрово. Завършва ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ специалност „Графика”, в класа на проф. Никола Хаджитанев. Член на съюза на българските художници (СБХ), както и на габровските и кърджалийските художници. Стилът му е определян като „сюрреалистичен реализъм“.

Черното и бялото са неговият език – два цвята, които при него не са противоположности, а дълбочини.

В офорта и акватинтата той намира своята територия: прецизност, тишина, вътрешна стойност и равновесие. Но зад тази строгост стои свобода – пастел, акварел, живописен жест, които разширяват графичната линия до онази граница на реализма, която стои отвъд определението за „нещата такива, каквито са“… Той наслагва своите образи и така гради свят, който едновременно е „нашият“ и оня друг, роден в съня на художника.

Творбите му участват в национални и международни изложби, а почеркът му остава разпознаваем – като следа, която не се изтрива. От неговото ателие тръгва Мая Мечева – не като повторение, а като цветно про-дължение на черно-бялата мисъл.

Камбер Камбер – символичният реализъм на Родопите

Роден през 1950 г. в Седефче, Камбер Камбер е художник, който превръща реализма в символ. В неговите картини човешката фигура е знак, природата е метафора, а цветът – памет. Живописта му е едновременно земна и поетична, с онзи родопски ритъм, който не се учи, а се наследява. Участва в десетки изложби и пленери, а творбите му живеят в галерии и частни колекции. Някои от тях стават илюстрации в книги – доказателство, че неговият образен език може да бъде и разказ, и поезия.

Фактът, че три книги на изд. gabriell-e-lit са илюстрирани с негови картини и графики е още една нишка, която свързва и поставя изкуството в онази непрекъснатост, която е едновременно среда и развитие, протяжност, основа и вътрешна същност на творчеството във всичките му проявления.

От символния свят на Камбр Камбер тръгва Фахрие Камбер, наследявайки не техниката, а чувствителността към формата, цвета и знака.

Джемал Емурлов (1948–2014) – живописецът, който превърна Кърджали в школа

Роден в с. Чифлик, Джемал Емурлов пристига в Кърджали като дете — град, който по-късно ще превърне в своя художествен дом. Завършва Художествената гимназия в София (1968), а после Националната художествена академия „Николай Павлович“, специалност живопис (1974).

Никога не прави самостоятелна изложба – не защото няма какво да покаже, а защото неговото присъствие е в общото: в пленерите, в тематичните експозиции, в колекциите на Националната художествена галерия, в галериите из цялата страна, в частни колекции в Русия, САЩ, Франция, Турция, Унгария.

Той е майстор на рисунката, автор на пластики, илюстратор, преподавател. Член на СБХ от 1980 г., основател и дългогодишен председател на Дружество-то на художниците в Кърджали.

От неговата ръка тръгва Десислава Емилиянова – Диче, наследявайки свободата на материала, смелостта на формата и онова, което прави скулптурата живо тяло.

ТРИТЕ ДЪЩЕРИ – РИТЪМЪТ НА ПРОДЪЛЖЕНИЕТО

Мая Мечева – цветният взрив отвъд линията

Родена през 1976 г. в Габрово, Мая Мечева носи в себе си едновременно дисциплината на графиката и свободата на живописта. Завършва Гимназията по изящни изкуства „Вл. Димитров – Майстора“, след което се движи през теология, библиотекознание, колаж, дигитален арт. Нейните картини са експлозии на цветове, символи, фрагменти, които се събират в един вътрешен ритъм.

Участва в национални и международни изложби, а творбите ѝ живеят в колекции в Англия, САЩ, Германия, Япония. Тя е продължението на линията, но в цвят.

Фахрие Камбер – текстилът, който се превърна в живопис

Родена през 1976 г. в Момчилград. Завършва техникум по облекло и текстил в Кърджали. По-късно получава магистърска степен по „Дизайн, техника и технология на текстила“ в Техническия университет в Габрово.

Фахрие Камбер започва от текстила – материя, структура, нишка. По-късно тази нишка се превръща в живопис, в моден дизайн, в композиции, които носят едновременно женственост и сила.
Основател на модно студио „КАМБЕ-РА“, участник в десетки изложби и пленери в България и Турция. Тя е продължението на символичния реализъм, но в нова мате-рия.

Десислава Емилиянова – Диче – керамиката като съвременна форма

Родена на 20.01.1977 г. в Кърджали. Завършва Гимназията по изящни изкуства „Вл. Димитров – Майстора“. По-късно учи във висши учебни заведения в Пловдив и Стара Загора. През 2022–2025 г. завършва обучение в НБУ със специалност „Керамика и порцелан“, с фокус върху съвременни и дигитални форми. Диче преминава през изящните изкуства, за да стигне до скулптурата и порцелана, тръгва от Пловдив и Стара Загора, през НБУ, за да стигне до Китай – Дзиндъджън, световната столица на порце-лана.

Нейните пластики абстрактни – съвременни, новаторски, странни – понякога сюрреалистични – форми, които разкъсват собствената си ограниченост, за да търсят присъствие сред „другите“.

Участва в национални и международни проекти, а творбите ѝ живеят в колекции в България, Европа и Китай. Тя е продължението на рисунката и живописта, но пътят й я води до материал, който помни огъня.

*

Огънят… силата, която дава своя тласък, за да тръгнем по пътя на все по-бързото развитие… Огънят – символ на мисъл и въображение, символ на непрекъснатост и промяна – чрез обновяване и памет…

Може би тук е мястото на точката в това есе, родено от една изложба и почти случайната кореспонденция с художничката, която ни срещна в нови пространства. Но, когато се пише за изкуство, не се поставят точки – може да има само многоточия…

gabrielazaneva

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

Фотографиите, използвани в статията са предоставени от Мая Мечева

Публикувано в Коментар, Представяне на изложби, През погледа ми, сп. "Картини с думи и багри" | Етикети: , , | Вашият коментар

Поколения

един старец говори
с гълъбите в парка
гледам гарваните как растат
в гнездото под дома ми –
поколения…

*
априлски сняг
върху цветчетата
на люляка
замръзналото
либерално бъдеще

*
пот по челата
на политическите
жонгльори
изпарени
илюзиите ни

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

Публикувано в Поезия, Танка | Етикети: , , | Вашият коментар

За „Гологанов и Сие“ на Гатя Симеонова

„Гологанов и сие“ е книга, която идва в точния момент — в момент, когато темата за „Веда словена“ отново се връща в научните и културните разговори, но все още остава обвита в митове, недоизказаности и едностранни тълкувания. Гатя Симеонова предлага не просто нов прочит, а нов модел на мислене за това как се раждат, пазят и предават словесните съкровища.

Книгата разглежда фигурата на Иван Гологанов не като „подозрян“, а като единствения възможен посредник между помашките певци и Веркович — човек, който е успял да спечели доверието им, да ги изслуша и да запише онова, което те са пазили като наследство от бащи и деди. В статията си Симеонова подчертава, че срещите са били тайни, без свидетели, защото „помаците държат срещите да бъдат тайни… поради забраните, наложени им от ходжите“ .

Това е ключът към разбирането на целия феномен.

Още във въведението Гатя Симеонова заявява отправната точка на своя труд — едно „въведение с оттенък на недоумение“, породено от невъзможността да се приеме едностранчивото противопоставяне „Веркович срещу Гологанов“, наложено от Арнаудов. Авторката поставя под въпрос мотивите, методологията и психологическите портрети, чрез които Арнаудов оформя своята „студия“, и търси истината отвъд готовите обвинения и наследени научни клишета.

Книгата показва защо анкетите на Веркович са обречени на провал.

Симеонова проследява подробно причините, поради които всички опити за официални анкети – тези на Шишманов, на министерството, на самия Веркович – се провалят. Тя цитира писмата, плановете, очакванията и заблудите на старинаря, който вярва, че може да „събере“ певците на едно място, да ги изкуши с пари и да ги накара да пеят пред комисия.

Но това е пълно непознаване на общността, както ясно личи от текста:

„Планът… показва абсолютното непознаване на начина на общуване, при който Гологанов е успявал да спечели доверието на непознатия песнопевец“ .

Книгата разкрива, че Веркович не разбира страховете на помаците да бъдат обвинени, че се държат като „гяури“, нито забраните на ходжите, пред които са изправени и оттам – нуждата от тайна. Това е пълно неразбиране и нежелание да бъде вникнато във вътрешната логика на общността, която трябва да бъде интервюирана. Фактът, че певците не могат да се явят групово пред комисия, е разбран интуитивно или чрез анализ, няма значение, само от Гологанов. Това е фундаментално обяснение на явлението “Гологанов” и Симеонова го доказва с архивни документи, писма и анализ.

„Гологанов и сие“ преобръща разказа за „Веда словена“.

Книгата предлага нова перспектива: че „родопското съкровище“ е словесно, пазено в паметта на хора с определени качества, и че то се разкрива само при определени условия, на определени хора. Симеонова пише:

„Словесното съкровище… не се споделя по всяко време и пред всеки“ .

Това е ключов момент. Той обяснява защо Гологанов успява, а Веркович — не. Защо песните се появяват, но не могат да бъдат „възпроизведени“ по поръчка. И защо обвиненията във фалшификация са прибързани и едностранни.

Книгата реабилитира Гологанов — без патос, само с факти.

Симеонова не идеализира Гологанов. Тя просто показва контекста, в който той е работил – контекст, който учените дълго време пренебрегват. Тя пише:

„В определено време, при определени условия то е било доверено на определен човек. И този единствен човек… е Иван Гологанов.“

Това е най-силното изречение в книгата, което показва именно разбирането на темата за доверието и общуването на изследователя с една затворена общонст.

Защо книгата е важна днес?

„Гологанов и сие“ е важна, защото връща човешкия контекст в една митологизирана тема, като същевременно показва механизмите на доверие, страх и тайна в помашката общност. Изследването включва анализ на архиви, писма и документи, които рядко се четат в цялост и предлага нова хипотеза за „поведението“ на словесните съкровища, като поставя Гологанов в центъра на разказа — там, където винаги е бил, но рядко е бил виждан.

Това е книга за истината и за паметта. За наследството, но и за страха. За словото, което оцелява само когато е пазено от точните хора и намерено – също от точните, специални хора.

Книгата „Гологанов и сие“ е структурирана в четири ясно разграничени части, които проследяват основните фигури и ключовите пластове в спора около „Веда словена“. Първият раздел е въведение, в което авторката поставя рамката на своето „недоумение“ и очертава проблематиката. Следват два големи портретни дяла — за Иван Гологанов и за Стефан Веркович — изградени чрез биографични данни, самоопределяне, професионални етапи, обвинения, наследство и психологически профили. Третият раздел е посветен на Михаил Арнаудов и неговата роля в оформянето на научния разказ за „Веда словена“. Финалната част проследява опитите за анкети и проверка на песните, като реконструира контекста, причините за провалите и механизмите на доверие в помашката общност.

Тази четирипластова структура превръща книгата в цялостно изследване, което съчетава биография, архивистика, културна антропология и критически прочит.

Дизайнът на корицата е дело на издателство gabriell-e-lit, по идея на авторката. Вплетени са както корицата на „Веда словесна“, така и паметната плоча на Иван Гологанов, реализирана със средствата от продажбата на книгата. „Веда словесна“ изиграва ключова роля в реабилитацията и пробуждането на паметта за делото на Гологанов, а надяваме се, че „Гологанов и Сие“ ще бъде едно достойно надграждане в същата посока.

ЗА ГАТЯ СИМЕОНОВА

Гатя Симеонова е професор по етнография, дългогодишен изследовател в Етнографския институт с музей при БАН и автор на над 40 книги – научни трудове, монографии, художествени произведения и поезия. Завършила е славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, защитила е два доктората и е работила повече от четири десетилетия в областта на българската култура и фолклор. Нейната най-нова стихосбирка е „Небеса“ (gabriell-e-lit, 2026). Автор в списание „Картини с думи и багри“ от бр. 3/2025.

Текстовете й се отличават с аналитична дълбочина, прецизност и умение да свързва архивни документи с живия човешки опит. „Гологанов и сие“ е естествено продължение на нейните изследвания върху „Веда словена“, фигурата на Иван Гологанов и българската фолклористика.

Публикувано в През погледа ми, Рецензии, сп. "Картини с думи и багри" | Етикети: , , , | Вашият коментар